Така, както несъмнено всяко нещо има своя завършек, така и краят на всяко живо същество е смъртта.
Това е Божественият закон.
Единствено Всевишният Аллах е извечен и безсмъртен.
Свещеното знамение, в което Аллах Теаля е декларирал истината:
Всяка душа ще вкуси смъртта.
После при Нас ще бъдете върнати.
(Анкабут 29: 57), разкрива много ясно това.
Като се изрече обаче думата „смърт", на всеки му идват на ум различни неща:
тези, които не вярват в живота след смъртта, възприемат смъртта като унищожение, а точно обратното, вярващите смятат кончината за постигане на истинския живот.
В един свещен хадис любимият ни Пророк
(салляллаху алейхи уе селлем)
е заявил следното:
„Хората са в състояние на сън.
Събуждат се едва когато умрат."
Вярващият човек трябва винаги да гледа на смъртта по този начин.
При такъв подход се взима под внимание наред с човешкото тяло, което е неговото материално съществуване,
и душата, която е нематериалната му същност.
Източникът на материалната същност, или с други думи на тялото е светски, земен.
А източникът на душата е божествен.
В такъв случай това означава, че душата е далеч от действителния си дом и се намира в затвора на земята.
Така например и нашият Пророк (салляллаху алейхи уе селлем) казва:
„За вярващия земята е затвор."
Разбира се, не може да става дума за цялостно откъсване на душата от истинското й убежище.
Напротив, осъществяването на непрекъсната връзка с този истински дом е най-угодно на волята на Аллах.
А осъществяването на това е възможно единствено посредством редовното споменаване на Всевишния, служене и дуа.
Обаче това не е свобода в пълния смисъл на думата.
Една друга особеност на човек е стремежът му към свободата. Поради това за зрелите хора;
за душите, достигнали съвършенство, смъртта е едно възкресение, освобождение от ръждясалите вериги на затворничеството и постигане на желаната свобода.
Ето защо зрелите раби на Аллах схващат смъртта като виза за преминаване в страната на вечността.
А гибелта посрещат с подобаваща радост.
Вярата на човека е тази, която го изправя пред лицето на смъртта уверен, а това е вярата в Аллах,
в Сетния дом и в Божия съд, както и поведението,
подобаващо на тази вяра.
Тук се вижда много ясно и прозрачно
ролята на вярата в живота на човека.
Убеждението, че има свят в отвъдното,
дарява вярващия с вечен и щастлив живот.
А този, който не вярва в задгробния живот, живее много напрегнат на тази земя, не желае да се изправи лице в лице с истината за смъртта и като наказание за своето неверие получава заслужено едно вечно и мъчително наказание.
Този, който, макар и да вярва в отвъдния живот, но на този свят не постъпва така,
както го изисква вярата му,
търси пътищата за бягство от смъртта, вместо да я приеме.
Вярата е една мярка.
Според степента на вярата си човек посреща радушно смъртта. Думите на любимия ни Пророк
(салляллаху алейхи уе селлем):
„О, Аллах!
Търся убежище при теб от нерадостите на старостта",
следва да са резултат от това поведение.
Страхът на съвременните мюсюлмани от смъртта
е белег за слабостта на тяхната вяра.
А слабостта на вярата подтиква хората да бягат от смъртта.
Но с това бягство е невъзможно да се прескочи часът, който е предопределен.
Няма бягство от него.
Той застига „бягащия"
навсякъде и непременно го намира и сграбчва.
Ето защо ние трябва да си подготвяме не скривалище,
а бляскаво посрещане.
В този ден, както е казал поетът, изкуство е да можеш да кажеш: „Добре дошъл!"
на ангела на смъртта.
За да демонстрираме своето умение трябва без да забравяме да извършим своята подготовка, както подобава.
Трябва и ние да заемем своето място сред редиците на щастливците в деня, когато на притежаващите това умение ще се раздават награди.
Дано Всевишният Аллах стори така, че ние да бъдем от онези, които посрещат смъртта като първата брачна нощ и изживяват радостта от това!
